ако имах метла…

Щях да я яхна и да започна да кръжа до припадък, да се кикотя зловещо и да си върна за всичкото нарушаване на личното ми пространство.
Не е нормално, бре хора, и стари, и млади да се псувате на обществени места! И на стари, и на млади, всяка втора дума да ви е сексуално пожелание към чужда майка… Хайде, младите да кажат, че такъв пример имат, ама старите?
Или – дали е редно в банката до мен някаква жена да мирише на стадо разгонени котараци? Или пък мъжът до нея да изяжда с поглед всичко, дето е женско? А охраната на висок глас да крещи на всички?
И редно ли е, искам да попитам, да ме заливате със смрад, шум, изблици на собствената си простотия и нечистоплътност всеки път, щом реша да си подам носа от вкъщи?
НЕ Е РЕДНО! И аз съм бясна на това. Защото улицата е на всички, киното, театърът, магазините и парковете – и те са на всички. И бидейки на всички, то всички трябва да се съобразяват с общоприетите правила за поведение. Не викай! Не псувай! Не бъди мръсен и смрадлив! Когато трябва да делиш работно място с други хора, не им пречи да работят с непрекъснатото си дуднене! Съобразявай се със спокойствието на другите, а ако имаш енергия и желание за изява – намери си терен по интереси!
Честно, отвратена съм. ИСКАМ МЕТЛА!

Може би някой ден все пак ще попадна на мъж, който ще иска да се изправи на средата на някой площад, да ме посочи и да каже „ТЯ Е МОЯ!“. So far, so good. Такива няма.

реплики

по повод сватби
Обожавам репликата, незнайно кога и къде прочетена, по повод ръчкането от страна на „добронамерени“ матрони по време на чужди сватби: „Хайде, хайде: ти си следващата“ – на погребение на общ познат същата тази матрона е нужно да бъде подбутната с нашепване: „Хайде, хайде: ти си следващата“.
Днес попълних колекцията с още една. На изказването: „Как се чувстваш от факта, че по-малката ти сестра/братовчедка/прочее невръстни роднини се омъжва преди теб?“ подходящият отговор е: „Щастлива съм, че мога да се наслаждавам на невероятен, случаен и импулсивен секс, когато и с когото ми се прииска!“
Край на цитатите.

аз съм българче

Аз съм българче, обичам
гол по пясъка да тичам;
всичко българско и родно
за нищо не е годно…

Тази интерпретация на Вазовото стихотворение беше популярна още, когато аз бях дете. Но ние някак не влагахме омраза в нея. А просто протестирахме срещу това, че много от нещата, които уж се водеха „блага“, наистина не бяха годни.

Но обичахме България. И бяхме горди, че сме българи. Поне аз бях.

Днес е различно. Днес всеки гледа да избяга. Срамува се от езика си, от произхода си, от всичко, което го е създало като човек. Ние се превърнахме в народ без наследство, без устои, без ценности. Та нима не е парадокс да се стремиш да научиш чуждия език преди да си усвоил собствения? Да не откриваш красотата на думите, с които майка ти за пръв път ти е казала, че те обича?

Когато „чужденците“ си идват за празниците, за да донесат лукса и новото си самочувствие на преуспели гурбетчии, те умират да плюят всичко, което тук ги заобикаля, като едва ли си дават сметка, че за бедните им възрастни родители, това е ежедневие, съдба, орисия. Останалите тук старци се гордеят, че децата им са преуспели в някоя богата и цивилизована страна, но също така са невероятно самотни и внуците, които виждат само на снимка, не знаят как да кажат „баба“ и „дядо“ на български.

Да, България не е рай.
Да, в България живеем трудно – оцеляваме всъщност.
Да, мизерията и резигнацията в България владеят съзнанието…
Но България е също така мястото, където сме се научили „силно да любим и мразим“. Тук е мястото, където всеки от нас се завръща, за да почерпи сила от корените си, да се изповяда на близките си… Без да си дава сметка, че когато си отиде, тези близки остават с тегобата и на другите, чужбинските проблеми.

Боли ме, че моето поколение избра да напусне страната, вместо да й отдаде младостта и енергията си, за да може тя да бъде едно по-добро място и да не изчезнем като народ. Да запазим традициите, етноса, идеалите, за които са давали живота си и са проливали кръвта си дедеите ни.

Боли ме, че днешните деца нямат понятие кои са, объркани и ничии са. Боли ме, че държавата е мащеха за тези, които искат да й служат, и любяща метреса за тези, които я употребяват безогледно.

Боли ме, че ни отнеха най-българското – буйния балкански нрав, който ни е помагал да се обединим в името на каузата. Бавно, но сигурно се превръщаме в зомбита, подвластни на студени правила, а любовта и омразата, преклонението и бунта са изтръгнати от живота ни. И затова не е чудно, че всеки, останал тук, има личния си бунт – алкохолизъм, нихилизъм, апатия, отказ от създаване на поколение.

Ние сме изчезващ народ. Все чакаме някой да ни „оправи“. Нямаме вяра в силите и потенциала си. И чия е вината? Наша. Защото, докато чакаме на друг, няма да ни оправят, а ще ни минават, в най-бруталния смисъл на думите.

А на мен ми писна.

Искам да живея в България. Искам да дам на тази страна това, в което тя ме е превърнала, защото вярвам, че съм извлякла повече положителни качества от факта, че съм българка. Искам да имам сигурността да отгледам деца в тази страна и да не треперя за живота и здравето им.

И искам да спра да виждам намръщени и вбесени хора, накъдето и да погледна. Нека тази омраза спре…

:*(

:*(

дали съм внимавала какво си пожелавам и за какво мечатя? наистина ли най-голямото проклятие е мечтите ти да се изпълнят?

дори и да е така, сега искам едиснтвено да ме няма, да спре да ме боли, да спра да се лутам. искам покой и да забравя. искам да бъда гушната. да се почувствам чуплива и да се счупя. и ако след това мога да бъда залепена, да съм по-добър човек. мразя се.

чужди думи

За пореден път, когато не мога да открия в себе си думите, за да опиша как се чувствам, на помощ ми се притичва Дебелянов. Много мои чувства е отразил, много слова, които на мен ми липсват, е изрекъл. Поклон пред таланта му.

СИРОТНА ПЕСЕН

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

перфектното обяснение

е:
не „обичам те“
не „желая те“
не „искам да сме заедно“
а „имам нужда от теб“…

Леля <—-

Деси ме направи леля. В смисъл, не че нямам някакви малки роднинчета, ама Деси винаги ми е била по-близка и от сестра, нищо, че е в Австралия чак. На 17 февруари е дала живот на малкия Дариус. Който, поне според мен, още от сега обещава да бъде неотразим. А майка му е прелестна Желая му всичкото щастие на този свят!