31

Украси тортата с 31 свещички и ги запали. Взираше в пламъчетата им и си намисли желание.  Докато сърцето изпомпваше остатъците живот през вените, пое дъх за последно и ги изгаси. Наведнъж. Последната мисъл беше: „Моля те, Господи, никога вече сама.“

The Ultimate Color Test

Цветовете за мен

Когато съм спокойна съм щедра и себераздаваща се Когато трябва да действам съм щедра и сърдечна. Когато съм вдъхновена съм съобразителна и обичам да експериметирам. Когато в живота ми цари хармония се настройвам философски и се отварям към другите. За смисъл на живота си определям достигането на познание.

The Ultimate Color Test

животът, вселената и фобиите

Сигурно е защитна реакция на съзнанието да не мислиш често за нещата, от които те е страх. Страх от високо, страх от паяци, страх от клоуни… Страх от самотата. Всеки се страхува от нещо. Въпросът е дали позволява на страховете да управляват живота му или живее въпреки тях.

Спомням си, когато бях малка, ме беше страх от люлки. Докато просто си се люлеех леко нямаше никакви проблеми, но при истинско засилване, когато люлката лети и се издига все по-вискоко и по-високо, мен ме обземаше паника. Имах чувстяовто, че в стомаха ми бушува буря и че ей сега ще се изпусна и ще излетя нанаякъде. Години по-късно се качих на една от големите гондоли по морето с ясното съзнание, че детската люлка е като малка играчка в сравнение с нея. Виках като обезумяла. Но се возих още три пъти, на пук на страха си.

Може би с всички страхове трябва да се постъпва така. Да се изправиш очи в очи с тях и, ако не да ги преодолееш, то поне да видиш, че голяма част от страха ти е безсмислен. Че можеш и трябва да се научиш да живееш с него. Без да му позволяваш да те управлява.

Друг е въпросът обаче с неосъзнантия страх. Тогава, когато нещо безумно те плаши, но не си разбрал, че е така. Подсъзнателно ти правиш всичко възможно да избягаш от заплахата. А после се чудиш защо си постъпил по един или друг начин.

Така, съвсем наскоро, понеже имах и време, и повод да го направя, се обърнах назад и поразгледах живота си. Стигнах до един доста стряскаш, поне за мен самата, извод. Аз, която цял живот съм мразела да бъда сама, винаги съм търсела „половинката“ и съм отявлен почитател на живота по двойки, имам страх от обвързване.

Единствено това обяснява целенасоченото ми проваляне на сериозни връзки. Връзки с хора, които наистина са ме обичали. А аз в някакъв момент съм започвала да се държа… отблъскващо е твърде меко казано. Издевателствала съм, унижавала съм, мрънкала съм. И съм се питала защо не върви? Защо си отиват, нали ме обичаха? Странно е как в един момент различната гледна точка и добавянето на нова величина в уравнението, го прави елементарно и разрешимо. Не, не разрешимо – защото остава причината. И остава да се открие начин за преодоляването й. Освен, ако не се примиря с факта, че съм единак.

Друг пример – тогава, когато аз съм „избирала“, винаги е бил някой, с когото бъдеще очевидно не може да има. Заради възраст. Заради разстояние. Заради мироглед. И най-сетне – заради очевидния факт, че не съм негов тип. И бивайки отхвърлена или просто, когато не се получи, аз съм си страдала, проклинала съм живота, търсела съм вина… А не съм разбирала, че просто изборът по начало си е бил неправилен.

Имам определени подозрения защо ме е страх от обвързване. От сериозни връзки. Остава да разбера как да се начуа да живея с този страх. А това ще ми спести грешки и последтсвията от тях. Ако не друго, ще се начуа да не въвличам други в проблема си. Защото се оказва, че в крайна сметка това е танц, поне за известно време, за двама. А другите не бива да понасят негативи от моя страх.

А сега ме е страх, че ако разбера защо ме е страх, няма да знам как да се справя после. Или пък да не направя погрешно заключение.

да се обърнеш с гняв

Последните два месеца работя по 12 часа дневно. Минимум. При положение, че седмичната ми натовареност трябва да е 18 часа, поради простата причина, че съм учител. 18 часа в клас, и колкото още са ми нужни за проверка на контролни или подготовка за уроците. Имам си мои шест класа, но от споменатата дата работя с още шест… Само дето не спя в училище.

Делегираният бюджет изисква икономии. От заплати. От осигуровки. От всичко почти. Затова, когато двама от колегите излязоха в болнични, останалите трима литератори разделихме часовете им. Както се казва, за да останат парите при нас. Но…

Има един момент, в който си даваш сметка, че не си вършиш работата, както трябва. КПД-то ти пада неимоверно, редят се гаф след гаф. И понеже няма шанс скоро да се върнат титулярите, помолихме за официален заместник. Е, ще го имаме от понеделник, но сега шефката ми се цупи. А аз бях обвинена в кекавост… От една колежка, която има и наглостта да ми заяви, че съм се била оплаквала, разбираш ли, от това, че нямам пари! А ситуацията е съвсем друга – нямането е предтекст да не дам пари. Защото всеки месец някой има рожден ден, някъде ходят по екскурзии и по кръчми. Да, ама на тях мъжете им са банкери и адвокати, и не знам още какво. Аз сама си изкарвам парите и мога да разчитам само на себе си, на това какво спестя или изкарам странично. А самият факт, че миналата година за юбилея си получих 20 лева в пликче от „колектив“ почти 90 човека е показателен…

Сериозно се замислям, отново, да потърся друго поприще. Макар, че днес, когато влязох в класовете, в които замествах, за да им кажа, че няма да се виждаме повече, почти се разплаках. Защото те се разплакаха. За два месеца си влязохме под кожите някак. Но не мога повече.

Искам да направя „кръжок“ по творческо писане за моите си деца, тези, на които преподавам вече трета година. Бях им обещала, те питат. А аз нямам време дори да поговоря с тях…

Но най-много се ядосах на колежката… Не слуша, обвинява, няма друго мненеи освен нейното. Знае ли нещо за мен? Познава ли ме? Как така съди? Работила съм по 15 часа нон-стоп, на крак, с хора. Работила съм денем и нощем. Преценила съм, че не е това моят начин на живот. Парите не са всичко, по дяволите. За какво са ми пари, когато не съм щастлива?

Яд ме е. Тъпият ми идеализъм ме кара да искам свобода за всички и едно варено яйце. Но явно ситият и днес не вярва на гладния. Нито задоволената матрона на… каквото там аз се падам в случая.

Лека нощ, читателю. Аз пак ще си легна в осем.

перфектна вечер

Снощи се видях с един от малкото си истински приятели. Човек, с когото мога да говоря за всичко без да се приеснявам да не бъда смешна, нелепа или жалка. Човек, с когото се смеем на едни и същи неща и имаме еднакво усещане за живота. Човек, на когото няма нужда да се обяснявам – той просто знае. И ме познава. И аз го познавам. Човек, когото безкрайно обичам и уважавам.

Днес денят ми все още е щастлив

умора (на n-та степен)

Не мога да опиша колко съм изморена. Не искам и да го правя. Задълбая ли в причини и следствия, прсото ще рухна.

Просто ми се иска да прекарам минимум седмица някъде на диво и тихо място. Да се побъркам от самотия, да ми писне от тишина и нищонеправене.

Колко струва свободата от себе си?

Замъчен тест

Моят замък за мен

Страхувам се от новто и за мен е трудно да напусна „защитената“ си зона.Не се замислям често за това как другите ме възприемат, защото малко се плаша от това какво си мислят те. Реалист съм. Виждам света такъв, какъвто е – с недостатъците и позитивите. Точно сега явно стресът ме кара да се учвствам като в капан. Но принципно имам ясна представа за нещата около мен. Общо взето животът ми е тих и спокоен. Не се впрягам лесно и винаги намирам повод за радост. Чувствам, че съдбата ми е в моите собствени ръце. И вярвам, че с малко помощ, светът би могъл да се превърне в едно по-добро място.

Какво казва за теб твоят замък?

време да поразсъждавам за…

Днес ще е любовта. Защото някак си от три години и професионално и в личен план все за нея говоря и мисля.

И стигнах до извода, че всичко, което съм знаела и мислила за това чувство, не е съвсем вярно. До някъде, но не съвсем.

Обичала съм, оказа се, един-единствен път през живота си. Всичко друго е било… опити, учене, подготовка. И тогава беше…

Да обичаш значи да поставиш друго същество над себе си. Неговата воля, неговите желания, неговият живот да са преди твоите. Да не заспиваш преди да усетиш, че той спи, да не искаш да ядеш, ако мислиш, че той е гладен, да ти стига само да го гледаш, за да си щастлив.

Да обичаш значи да не нараняваш. Да се научиш да мислиш, преди да кажеш нещо, да се опиташ да мислиш като него, да се интересуваш от неговите хобита и да се постараеш да ги усвоиш, за да има повече неща, които да правите заедно и после да говорите за тях.

Да обичаш значи да нямаш нужда да говориш. Мигове заедно, прекарани в мълчание, но заедно, са хиляди пъти по-ценни от часове, изпълнени с приказки.

Да обичаш значи да казваш „обичам те“, защото той има нужда да го чуе, а не защото ти имаш нужда да го изречеш. Да показваш „обичам те“ с поглед, милувка, усмивка и внимание. Да обичаш значи да живееш с мисълта за другия – всеки дъх, всяко движение да те приближават до него.

Да обичаш значи да искаш да направиш другия щастлив, независимо какво коства това на собственото ти щастие. Ако трябва да се разделите, за да съхраниш него и спокойствието му – правиш го, колкото и да боли. Защото иначе не си обичал никого другиго, освен себе си.

Да обичаш значи да прощаваш. Значи да не искаш. Значи да даваш и да даваш, докато се раздадеш целия. И да си тръгнеш обичайки. Дори тогава обичайки.

Да обичаш е толкова трудно и толкова лесно едновременно. А когато обичаш, дори и ти да не си обичан, животът придобива цвят, смисъл и посока.

Обичам.